Ото Вайнингер: В жената няма интелектуална съвест
Неговото творчество е голяма неточност, само че е велико!
Лудвиг Витгенщайн
Жената разполага въобще единствено с един клас възпоменания; това са възпоменанията, свързани с половите влечения и размножаването. Тя помни своите любовници и поклонници, своята брачна нощ, своите деца, своите кукли; тя помни всички цветя, поднесени й на някой бал, цената, цифрата и величината на букетите, всяка серенада, която в миналото й е била изпята, всяко стихотворение, което – както тя си фантазира – е отдадено на нея, всяка фраза на мъжа, който й е импонирал, и на първо място, тя се отличава с една изясненост на паметта, която от време на време удивлява, за всички похвали, които някой в миналото й е правил.
Това е всичко, което същинската жена може да си спомни от своя живот.
Това, което човек не може в никакъв случай да не помни, може да послужи като най-вярно средство за познаване на характера му.
Истинската жена в никакъв случай не доближава до осъзнаването на ориста, на своята орис. Жената не е героична и в най-хубавия случай тя води битка единствено за предмета на любовта си; тя не е трагична, защото нейната орис се дефинира от участта на тоя предмет.
Мъжът се усеща компрометиран, като отговорен, постоянно, когато пропусне да поддържа своите съждения с логичен доказателства и да приведе към тях съответните учредения. Той като че се усеща длъжен да се подчини на логическата норма; тя се явява за него висш владетел. Жената се възмущава от настояването да подчини всичките си съждения на логиката, у нея няма интелектуална съвест.
Същество, което не е в положение да разбере, че А и не-А се изключват едно друго, не среща никакви загради към своята податливост към неистина. Нещо повече – за него дори не съществува понятието неистина, защото не съществува неговата диаметралност – истината. Такова създание може да лъже, без да схваща, че лъже, тъй като няма аршин за истината.
Много неправилно се показват всички, които споделят, че дамите лъжат. Защото това допуска, че понякога те приказват истината! Като че искреността не е точно онази добродетел, за която дамите са безусловно неспособни и която за тях е напълно непозната. Жената в никакъв случай в живота си не е правдива, даже тогава, или по-вярно точно тогава, когато се придържа към хетерономното условие за истината и външно приказва единствено истина.
Всяка жена може по поръчка да се смее, да плаче, да се изчервява; тя може по избор дори да наподобява зле. За такава лъжливост на мъжа му липсват както органични, по този начин и физиологически дадености.
Жената се нагодява към мъжа както калъфът към скъпоценностите. Неговите възгледи стават нейни възгледи, неговите благосклонности – нейни благосклонности, неговите антипатии – нейни антипатии. Всяка негова дума става за нея събитие – толкоз доста, колкото по-силно й работи той в сексуален смисъл. Жената напълно се прониква от възгледите на мъжа и нейния абстрактен живот се пропива от непознати за нея детайли.
Жената не обладава нито бездънен, нито величествен, нито изострен, нито директен ум; тя е по-скоро директна диаметралност на всичко това. Към нея изобщо са неприложими признаците на интелектуалността; тя, като цяло, съставлява отричане на всевъзможен смисъл, тя е безсмислена. Но това още не значи, че тя е слабоумна – най-малко в този смисъл, в който се схваща тази дума в немския език, а точно в смисъл на цялостно неявяване на обикновена дарба да се ориентира в практическите феномени на всекидневния живот.
Обратно, там, дето работата се отнася до реализирането на близки егоистични цели, дамата демонстрира доста повече ловкост, основание, „ сметки “, в сравнение с мъжа. Жената в никакъв случай не трябва по този начин глупава, както от време на време е мъжът.
Жената не е свободна: тя в края на краищата постоянно се намира под гнета на своята нужда да бъде изнасилвана от мъжа – както в свое лице, по този начин и в лицето на другите дами. Тя се намира под неотразимото въздействие на фалоса и няма за нея избавление от съдбоносното му деяние дори при положение, когато още не се е стигнало до полово общение. Най-високото схващане, до което дамата може да стигне – това е мътното възприятие за своята взаимозависимост, едва предусещане за надвисналата над нея орис – само че това ще бъдат към този момент последните проблясъци на свободния, умопостигаемия индивид, жалки остатъци от вродената й неустрашимост, които й придават по пътя на контраста чувството за необходимост; тъй като безспорна жена няма.
Но ясното схващане за своята орис и това насилване, което постоянно тегне над нея, е напълно недостъпно за жената; единствено свободният човек може да познае фатума, защото той не е всецяло обхванат от нуждата и с известна част от своето създание той стои вън от ориста си и дори над нея – в качеството на справедлив наблюдаващ и герой.
Убедителното доказателство за човешката независимост се заключава в това, че човек е могъл да пристигна до положението да разбере причинността. Жената се счита за несвързана точно по тази причина, тъй като цялата е обвързана: тя не страда от пристрастеността, защото тя самата е пристрастеност.
„ Пол и темперамент “, 1903
Австрийският мъдрец Ото Вайнингер написа най-известния си труд „ Пол и темперамент “ , едвам 23-годишен. Годината е 1903-та.
Няколко месеца откакто разгласява книгата си, наема стая в къщата, където е умрял Лудвиг ван Бетовен и се прострелва в сърцето. Надгробният надпис на паметника му, написан от неговия татко гласи:
Този камък лежи на мястото за отмора на един мъж, чийто разум в никакъв случай не откри покой на земята. И откакто откровенията на мозъка и душата му бяха такива, че не можеше към този момент да понася да се числи сред живите, той потърси в царството на гибелта един от огромните духове обитавали дома на Шварцпанирщрасе 15 и постави завършек на земното си битие.
Приятелят му Артур Гербер в увод към една от книгите му написа:
Никой, видял един път лицето му, не можеше към този момент да го не помни. То беше удивително с огромното си изпъкнало чело. Лицето изглеждаше изключително заради огромните очи, погледът като че ли обхващаше всичко. Въпреки младостта си, лицето му не изглеждаше красиво, дори беше грозно. Аз в никакъв случай не го видях да се смее, да се усмихва. Лицето му беше постоянно строго и съществено. Само когато сме били на открито, напролет, наподобява, че се отпускаше и тогава беше радостен и в положително въодушевление. На доста концерти сияеше от благополучие. Най-интересните моменти, когато сме били дружно бяха, когато говореше за концепцията, която го вълнуваше сега, тогава очите му бяха изпълнени с благополучие. В останалите случаи лицето му беше непроницаемо. Човек не можеше в никакъв случай — като се изключи последните месеци — да открие на лицето му даже и намек за това, което се случваше надълбоко в душата му. Към края напрегнатите мускули постоянно щяха да се свиват и остри бръчки щяха да се появяват на лицето му като че ли той беше малтретиран от непоносима болежка. Ако го питах за повода, той се поставяше под надзор незабавно, даваше уклончиви отговори или заговаряше на други тематики.
Маниерите му постоянно предизвикваха изненада, а от време на време и усмивка, защото малко го беше грижа за традициите и предразсъдъците.
Влиянието на неговата персона беше най-силно през нощта. Тялото му ставаше като че ли по-голямо, имаше нещо призрачно в неговите придвижвания и нещо демонично в неговите обноски. И тогава, както постоянно се случваше от време на време, речта му ставаше буйна и когато махваше във въздуха с бастуна или чадъра си, сякаш води битка с незабележим дух, човек постоянно си спомняше за персонаж от, подбуден от въображението на Е.Т.А. Хофман.
Инфо: http://lunatic.bg
